(Авторът на постинга е администратор на сайта за стари книги knijarnica.com)

ТИШИНА
Пристигна есен - бистра като рибешко око.
Откъм морето идат странни, приглушени звуци - 
скрибуцат клинове по лодките,
подплисква тихо из самотни заливи,
прибоят се стоваря връз некръстени скали 
и отшуртява през черупките в блуждаещия пясък.

Блуждае също тялото ми сред врати, коли,
приспивно клати перодръжката или се смъква
по стълбата, в ръката - чаша,
ала не влиза в слънчевите пасища.
Това е, знам, бездействието на човека вътре в тялото,
бездействието на тялото сред камъните на любезността. 
 
Като се опитам да обясня защо харесвам поезията на Робърт Блай, срещам сериозни затруднения. Стиховете му са почти неразбираеми (има и изключения - като цитираните в началото), но пък съдържат изненадващо силни образи, метафори и асоциации. Често не разбирам точно какво иска да каже, но...вижте, прочетете и вие - не ви ли се струва, че това не са просто брътвежи на интелигентен луд, че има тайнствен смисъл отвъд думите, който понякога може да се долови...

КЪДЕТО СМЕ ДЛЪЖНИ ДА ТЪРСИМ ПОМОЩ
И сега в ковчега Ноев гълъбът ще превъзнася
даже тигровото ложе.
Дайте мир на гълъба, покой му дайте!
Чайките с разцепени опашки утре призори ще литнат,
но по здрач ще се завърнат тъжни.
А на следващия ден - ден трети - враната излита,
враната, да, враната, по-черна от тиган опушен,
ще намери нова кал - да гази в нея.

(от стихосбирката "Подземна вода", Народна култура, 1986 година)