Аксолотъл е вид саламандър, който не преминава през обичайния етап на метаморфозата, а остава в ларвовидната си форма, дори когато е вече полово зрял. Един вид, Питър Пан в животинския свят…

Главната героиня в романа (чиито прототип вероятно е самата авторка) е човешкия „асколотъл” Мифти – тийнейджърка, която разказва за объркания си живот в Берлин. По всичко личи, че тя е умно момиче, което има широка обща култура, но едновременно с това е типична представителка на възрастовата си група, че и отгоре – ходи по дискотеки, има безразборни връзки, пие, дрогира се…

В ума и е страхотна каша, но точно тя ражда интересни и оригинални мисли.

Книгата се чете трудно по няколко причини – много рязко се скача от една история на друга; тежки мисли и други преживявания, изразени многословно и дори неразбираемо  „препъват” четенето. Имам чувството, че аз лично нямам житейския опит (с наркотици или с тежко семейство например), който би ми помогнал да вникна и разбера преживяванията на Мифти.

Привеждам няколко цитата, които ще подкрепят моите разсъждения:

„Съществуват няколко свята – на природните закони, на обществените закони и принуди, на моралните закони и конвенции и има един свят на играта и на привидното. Тъй като театърът е социално изкуство, по принцип не е ясно дали действително е така свободен да прави каквото си иска, защото всъщност той изобразява обществените конфликти между принадлежащите към обществото хора. Значи той трябва да си остане комуникативен. Но в същото време това не е задължително. Когато човек има възможност да сътвори някое напълно застанало извън пътя произведение на изкуството, зрители не са му нужни.”

„Аз съм една огромна рана и се разтварям в атмосферата наоколо. Прославената шибана младост е изписана върху кожата ми, върху кожата висша класа, която е характерна за мен и ме отличава на първо място от Алис, чийто образ все по-ясно взе да се проявява из гънещите се на всички посоки очертания на вътрешното оформления на пространството…”

„Това парти се организира от един странен тип, казва се Исмаил и е бая особен. Например веднъж изживял нещо такова, съвсем без дрога, когато мозъкът му тотално превъртял. Значи цялата му мозъчна маса някак се натъпкала вляво, след което отгоре и долу в главата му се получило празно пространство, а после мозъкът му, така да се каже, се преобърнал и сега вижда всичко наобратно.”

Романът си има сюжет, но той като че ли ли се губи сред хаоса от преживявания, мисли, наблюдения, младежки диалози… На места стилът е прекалено тромав и витиеват, на места дори не се разбира какво точно става или какво точно иска да каже героинята.

Ето защо ми се струва, че тази книга може да не се чете по стандартния „линеен” начин – от първата до последната страница. Просто отваряш къде да е и почваш да четеш – или докато ти доскучее, или докато попаднеш на пасаж, който наистина те грабне. И после пак така – отваряш на произволно място и четеш, отваряш на произволно място и четеш… В един момент ще почувстваш нужда да започнеш книгата отначало и, евентуално, да я дочетеш до край.

При всички положения това не е книга за всеки. Но както пише в блога си една немска преводачка, "можете да я четете като критика на общество, което отказва да съзрее... Можете да я четете като психологически портрет на едно емоционално малтретирано дете. Можете да я приемете като отражение на берлинската поп-култура в момента... Или пък може просто да седнете и да се насладите на езика..."

(Авторът е администратор на сайта за стари книги knijarnica.com)
----------------------------------------------

Ако книгата ви е заинтригувала, може да поразлистите първите 14 страници на сайта на издателство Ентусиаст.

Ако решите да си я купите, може да го направите през същия сайт - в момента книгата се продава с голямо намаление.