Кратък роман на Ерик-Еманюел Шмит (посветен на християнството и неговите ценности), който е едновременно увлекателен, тъжен, весел и даващ надежда.

Увлекателен – защото разказва интересна история, изпъстрен е с кратки диалози и е написан от автор, майсторски боравещ с езика.

Тъжен – защото действието му се развива в отделение за тежко болни деца.

Весел – защото често реакциите и разсъжденията на главния герой (десетгодишния Оскар) са естествени, остроумни и свежи.

Даващ надежда – защото намеква, че всеки от нас би могъл да разчита на една „розова дама”***, която да му отвори очите за невидимите неща, да успокои страховете му и да му помогне да премине „отвъд” с вяра в доброто и ведра душа.

Ето началото:

„Мили Дядо Боже,

Казвам се Оскар, на десет години съм, драснах клечката на котката, кучето и къщата (мисля даже, че опекох златните рибки) и това е първото писмо, което ти изпращам, защото от учене досега нямах време.

Предупреждавам те отсега: смърт ми е да пиша. Трябва наистина да ме натиснат. Защото писането е нещо като гирлянда, като помпон, нещо като усмивчица, панделка и прочие. Писането е само лъжа, която разкрасява нещата. Работа за възрастни.”

---------